Едно необикновено интервю

в „Под моста” за „Майсторите, които върнаха времето напред”

Автор: Габриела Канджева:

Документалното кино не е за всеки, но има филми и хора, които увличат с думите, идеите и посланията си така, че превръщат жанра в универсален код. С такъв ентусиазъм продуцентът Степан Поляков и операторът Момчил Александров работят върху „Майсторите, които върнаха времето напред”. Това е първият български филм, разкриващ тайните на брациговските майстори, чиято слава стига чак до Истанбул, а техни сгради са запазени в Пловдив, Батак, Брацигово, Пещера.

pod mostaЗрителите ще имат възможността да проследят архитектурния им гений още от XVIII век и да се докоснат до тяхното наследство. Цялата история е разказана от британския актьор и музикант Марк Босани, а Степан Поляков и Момчил Александров разказват специално за „Под Моста” за трудностите пред документалното кино, съхранената история и документираните мечти.

Как попаднахте на брациговските майстори и как решихте да направите филм за тях?

С: Това е една стара история, която обаче никога не е разказвана. Тя е известна в региона на Пазарджик и много хора поназнайват по нещо, още повече, че много от техните преки потомци носят същите фамилии, имат пряка родствена връзка, живеят в Брацигово или в околността. Дори има тежък спор между Пещера и Брацигово, че е съществувала и пещерска строителна школа. Но така или иначе онова, което може да се види като истински европейски класицистичен повей в българската архитектура, е създадено от тях. Всичко останало, с което някои местни жители от различни градове се гордеят, като Кольо Фичето, други майсторски школи – всичко това е наследство от брациговските майстори. На това човек попада като чете, като се интересува – няма някакъв специален повод, по който попаднахме на тази история. Брациговските майстори смесват изкуство и революция. Поантата във филма е Априлското въстание, а то не се заражда от самосебе си, не е някакъв внезапен порив за освобождение на нацията – то е надграждане. И именно самочувствието, с което майсторите строят, а собствениците на къщи населяват своите големи домове – всичко това води до израждането на националния дух, до самочувствието, че сме отделна нация, че имаме отделна религия. С брациговските майстори всъщност започва и битката за църковната ни независимост, от която потегля всичко.

Как протекоха снимките на филма?

С: Напрегнато, естествено, защото имаше много възстановки с много хора, организацията беше като в чисто кино. А по време на снимачния процес на кино творба обикновено е напрегнато и искаш да не си се захващал с това. Да не говорим, че чисто финансово всяко забавяне или недоразумение води до загуби в и без това неголемите бюджети, с които снимаме в България.

М: Снимките бяха тежки, защото при ниските български бюджети човек, ако се опита да направи нещо по-интересно, то пада на неговия гръб. Спанета по 2-3 часа, ранни ставания, търсене на светлина, организация на масовки… Но човек, който се занимава с това, знае, че тежкото е добре, защото означава, че нещо се получава, че има защо. Киното е тежко, но затова пък после излизат хубавите неща. И накрая се усмихваш и си казваш: „Аа, хайде, утре пак!” И така се лъжем със Степан и се взаимозавличаме!

И малко повече за вас – от колко време се занимавате с документални филми?

С: От 10-15 години. Снимали сме на петте континента на света, както и на много места в България. По този начин тук и с този екип, с който в момента организираме и ‘Danube TV’, можем спокойно да правим паралели, можем спокойно да работим с универсални кодове, което е целта. Именно заради това в нашите филми записваме на английски език, привличаме британски и американски актьори, за да могат по-лесно да пренасят посланията. И, разбира се, от английски можеш много лесно да превеждаш дори на хинди, което е трудно, ако основният ти език е български.

Какви осъществени и неосъществени мечти имате в сферата на документалното кино?

С: Нямам намерение да се пенсионирам. А, ако бях осъществил всичките си мечти, да съм си тръгнал от професията. Така че продължаваме да мечтаем, не сме спрели. Имаме много мечти.

М: Аз цял живот съм се стремил да правя кино и се получава на моменти, а в други – човек просто се занимава с други неща. Но [идеята на] киното е, поради самата си природа, да разказва. Заради това се опитваме да вкарваме кино в документалните филми, които снимаме, за да не ни липсва чак толкова много. Телевизията ни сега е на дневен ред и тя ще ни даде витрина за нещата, които правим.

 

За какво ще бъде следващият ви филм, можете ли да ни издадете малко тайни от кухнята?

С: В момента затваряме чисто продуцентското звено през зимата, защото всичко това, което сме снимали, трябва да се подреди и да направим една добра програма за новата година за самата телевизия. Освен всичко имаме и една поредица „Световните градове на България” по БНТ 2 и върху всичко това трябва да се поработи на чисто постпродукционен принцип. Теренните снимки ги отлагаме и през новата година ще е ясно какво искаме и какви са мечтите ни за 2015 г. Тази година свършихме няколко доста любопитни филма. Единият е за миньорите в Перник и за самия Перник като град, който се развива по съвършено различен начин от други български градове. Защото неговото развитие започва от едно село, но бързо заприличва на град към края на XIX век, когато са открити мините и се започва тяхната експлоатация. Открихме доста любопитни неща – дори самите хора от Перник се оказа, че не знаят всичко това. Те знаят каквото им е разказано през 60-те и 70-те години на миналия век, но не са се връщали основно в дълбините на онова, което всъщност е създало града. Гарантирам, че ще видим Перник такъв, какъвто никой от нас не го е виждал. Когато ние гледахме филма, си казахме: „Няма такъв град в България!”

Все пак 10 години в тази сфера не са малко. Според вас има ли в България почва за документалното кино и има ли бъдеще за него?

Няма държава, в която да няма почва за документално кино. Всичко, което се случва в световната история, се случва на различни места – това са местата, на които може да се снима документално кино. Проблемът е, че продължава знанието на потребителите, зрителите и на хората, които основно правят кино, да стои някъде в средата на щастливите 80-те на XX век. И аз, и Момчил смятаме, че държавна субсидия за кино не бива да има, т.е. всеки трябва да се оправя сам. Той има по-леви, аз имам по-десни политически убеждения, но ето тук и двамата сме убедени, че държавата не трябва да стои зад този разврат. Защото виждаме докъде стигаме. Който не може да се оправя – да се продава. Всичко друго води до разврат, тежък и нещастлив разврат. Там душите се изкривяват. Това е корупцията, която няма да се изкорени. Всички крадат, всички са безобразно безпринципни и безсрамни. Дори когато някой каже: „Така не може”, той бива лесно обезглавяван. Така че документално кино ще има, но то няма да бъде добро в голямата си част, докато развратът между държава и творци продължава.

Премиерно излъчване: 11.10.2014 по „БНТ 2“ в 17:20 часа
Продуцент: Степан Поляков
Оператор: Момчил Александров
Изпълнителен продуцент: Вивиан Бояджиева

 

Габриела Канджева е на 22, учи Журналистика в СУ „Св. Климент Охридски“. Интересува се от литература, кино и най-вече от музика. Има своя категория песни – космически: онези, които се слушат в кола със спуснати прозорци, за да може свободата да нахлуе вътре с вятъра.