КАК ЗАВИНАГИ ОСТАНАХ НА 76

от Степан Поляков

 

Пловдив, зимна вечер. Между седем и осем вечерта. Някакъв бордюр на някакъв тротоар на някаква закътана уличка в самия център на града. Пада сняг на парцали, но не е студено. Тоест, горещо е. Петър и аз пием бърбън от бутилката. Правили сме го и преди. Но този път е различно. Той кашля. И знае защо съм дошъл. Сбогуваме се. Аз се сбогувам  с Петър, той си пие с мен. През последните двайсет и три години някои от по-важните периоди в живота ми бяха свързани с него. Неговите важни периоди – не бяха свързани с мен, понякога този едър белобрад мъж е егоистичен. Така че, това по-долу е лично. То няма общо с Петър. Днес на погребението му не го попитах какво мисли за този текст. Ако бях попитал, той щеше да се надигне, да прочете и да отсъди – пускай го! Напоследък, бяхме му дотегнали.

Написаното по-долу няма общо и с медиите, които никога не намериха време да разгадаят един доста необичаен език, неговият език. Колко необичаен? Ангели, тези даскали обезверени, осакатени  още на вашата възрасти довършени в университетите и живота, мислят шаблонно от страх... Нямайте съмнение, той така говореше. Дори на онзи бордюр. И така… Седим, ние двамата с Петър, на пловдивския бордюр. Бордюрът, останал сух от снега, където ние двамата седим. И той казва, например …Тези даскали, тези сенки на хора – също са хора, но още не са получили инструкции с илюстрации какви хора са нужни на бъдещето и дали на бъдещето изобщо му трябват хора!

Слушам и виждам, че е против всякакви правила… Против всякакви правила е Петър да седи по тротоарите на 76 насред снега и да кашля лошо… И аз също да седя с него и да не го карам да се прибере у дома. Но, момичета и момчета, повярвайте, в онези минути беше горещо, по-горещо дори от предното лято на Иракли, където е Пешова колиба. О, наивни хипита, които вечно питате, на кого е Пешова колиба – някой ден ще ви разкажем цялата история за нея, но не тази вечер, не и тази гореща снежна вечер. На Петър му остават още малко дни на този свят и нямаме време да ви говорим за хипарски имоти на плажа. Двамата, той и аз, знаем защо съм дошъл да пием на тротоара в Пловдив, посред тежка зимна нощ. Защото Петър се сбогува с живота, а аз с Петър. И изведнъж започваме да се смеем. Стига бе, голяма работа – нещо такова казва Петър. Да, с това започнахме. Но аз видях нещо в бистрите му зелени очи. Страх… Страх от смъртта. Но не много страх. Прахчета страх в зелените очи… А тези очи се усмихваха. И тогава вече бях спокоен, спокоен почти колкото Петър. Та, това беше един самотен човек. Колко съм общувал с него? Да, двайсет и три години. И през цялото това време съм се питал наистина ли той е бил това, за което го представяха медиите на Запад. Да не би да се е чувствал сигурен заради световната известност, която би трябвало да го пази дори насред комунистическия режим? Да не би еди какво си… Подли гробищни червеи говорят /това по него, вероятно…/

Ха! Но нали помним? Сняг, бордюр, Смъртта идва. Тя е край нас. И Петър се засмива –  Не казвай на майка си къде сме пили! Ще ни убие…

 

Казах. Но и също, че вече не съм на 46, а на 76. Заедно с Петър. Завинаги на 76. Ще седя, на който си бордюр искам!