Футбол! Футбол! Футбол! – правилата на футбола във филм

Скоро продуцентска къща Файв Стар Медиа Груп ще предостави за безплатно гледане образователен филм за правилата на най-популярната игра – футбола. Но нека преди това се запознаем с увлекателния текст на сценариста Станил Йотов.

ПРАВИЛАТА НА ФУТБОЛА

от: Станил ЙОТОВ

Данни за съществуване на игри, подобни на футбола, съществуват още от старите времена. В Древна Гърция тя се е наричала „афоракис“, в Рим – „хапастум“. В Китай през III век преди новата ера се е играела „кужу“, а ацтеките са имали своята „тлачли“. Общото е, че във всички случаи се е играело предимно с крак.

В Археологическия музей в Атина дори има запазена плоча от IV век преди Христа, на която е изобразен мъж, задържащ топката на коляно.

Началните си стъпки футболът прави през 19-ти век в Англия. През 1838 г. например вестниците там съобщават, че на игрището за крикет в Лестър ще се играе футболен мач между 11 състезатели от Лестър и още толкова от Дарби. „Победителите ще срещнат същия брой играчи от друг град срещу хонорар, който не може да надхвърля 25 лири“, продължават изданията.

Имаме три сигурни информации: съществува игра, наречена футбол; играе се 11 срещу 11; играта може да донесе пари.

Защо всъщност се играе по 11 души? В онези времена футболът се е развивал основно в колежите. Там във всяка стая са живеели по 12 колежански възпитаника, или „една дузина“. Мачовете най-често са били стая срещу стая. Но се предполага, че единият от колежаните може да е болен, дежурен или възпрепятстван от игра по друга причина, като например да отиде в общежитието на госпожиците. Затова възниква негласното споразумение, че броят на футболистите е 11, макар че това правило е въведено официално чак в края на 19-ти век.

Още в средата на 19-ти век вече съществуват регионални правила за играта футбол на колежите в Ръгби, Кеймбридж и Шефилд. Но за рождена дата на футбола се приема 26 октомври 1863 г. На този ден в лондонската механа „Фриймейсънс Тавърн“ се събират представители на 12 клуба, за да основат Футболната асоциация на Англия и да решат споровете какви трябва да бъдат правилата на играта. Инициатор на срещата е адвокатът Ейбнизър Морли, създател на ФК „Барнс“ от югозападен Лондон. След серия от срещи е създаден първият футболен правилник, който съдържа 13 правила. Те отделят окончателно футбола от ръгбито чрез въвеждането на категоричната забрана да се играе с ръка. Може с крак, с глава и с всяка друга част от тялото, но не и с ръката! Това правило всъщност отличава и до днес футбола от всички останали игри с топка.

А в началото на 70-те години на 19-ти век вече се провеждат и първите големи футболни състезания – мачовете между националните отбори на Англия и Шотландия, както и турнирът за Купата на Англия.

Първоначално футболният правилник не е бил като днешният. Вратите например са били без горна греда. С течение на времето се въвежда дузпата (1891), броят на играчите (1893) и продължителността на играта (1896). Не е имало и съдии! В ранните години спорните ситуации са се решавали джентълменски от двамата капитани. Чак по-късно идва реферът, който в началото дори седи на столче извън терена.

Но нека започнем нашето пътешествие във футбола от правило №1 – игралното поле и неговата география. Теренът е естетичен, елегантен и симетричен. Размерите му са еластични – дължина между 90 и 120 метра, и ширина между 90 и 45 метра. Централният кръг има диаметър 9 метра и 15 сантиметра, толкова е и разстоянието от точката за дузпата до дъгата пред наказателното поле. Това са неприкосновени зони при започване на играта от центъра или при изпълнение на дузпа. Но защо точно 9 метра и 15 сантиметра? В английските мерни единици това всъщност прави 10 ярда, и британците просто са закръглили дистанцията.

Най-рисковите зони са двете наказателни полета. Те са широки 16 метра и половина. В тях се намира точката за изпълнение на най-тежкото наказание – дузпата. Тя е на 11 метра от вратата. В повечето езици това наказание е известно като английското „пеналти“. Някъде го наричат „дузпа“, което от френски език означава „12 крачки“ или 12 ярда.

Двете врати са широки 7 метра и 32 сантиметра (8 ярда), и имат височина 2 метра и 44 сантиметра (8 фута). В тях се намира свещената зона за вкарване на гол, която е под прицел през целия мач.

А гол се вкарва с топката, която е и правило №2. Тя има обиколка между 68 и 70 сантиметра, и тегло от 410 до 450 грама. С годините топката става все по-високотехнологична, и придобива различна траектория и скорост на движение след удар. Днес топката може да се изстрелва със скорост от 130 километра в час.

Както вече споменахме, броят на играчите е 11. Но дълги години във футбола смените не са били позволени. Идеята на англичаните е била, че всеки мач е като бойно поле с мирни средства, но и със съответните ранени и извадени от строя. Едва през 60-те години са въведени смените – първоначално по две, а днес до пет в един мач. Срещата не може да започне или продължи, ако играчите на единия отбор са по-малко от седем.

Футболната екипировка (правило №4) още от ранните години на футбола, та чак до днес, се състои от фланелка с ръкави, гащета, чорапи и обувки. По-късно са въведени предпазните кори, които днес са абсолютно задължителни. Те пазят играчите от тежки контузии.

Двата отбора трябва да са облечени в цветове, които ясно ги отличават един от друг и от съдиите. А вратарите трябва да бъдат в други отличителни цветове.

Правила номер 5 и 6 регламентират кой и как раздава правосъдието на терена. Това е футболният съдия – най-оспорваната фигура, той винаги е под прицел. Съдията прилага правилата с помощта на двамата си асистенти с флагчета на страничните линии. С различни жестове дава знак какво следва да бъде отсъдено. За предупреждение при по-тежки нарушения показва жълт картон, а за изгонване при най-тежките – червен картон.

Но защо точно тези цветове и как възникват картоните? Истината е, че чак до 60-те години на 20-ти век картоните не са съществували, а реферът е предупреждавал и отстранявал играчите само устно. Но в международните мачове, и особено на световните първенства, често пъти футболистите не са разбирали какво точно им говори арбитърът. Не са знаели никакъв чужд език!

Решението идва от английския рефер Кен Астън. Той шофира автомобила си по „Кенсингтън Хай Стрийт“ в Лондон, когато спира на един светофар. Първо светва жълто, а след това – червено. „Точно това ни трябва!“, заключва мистър Астън. Според него тази част от правилника за движение по пътищата трябва да бъде въведена и във футбола – жълт цвят за предупреждение, червен за отстраняване.

Вечерта споделя идеята със съпругата си Хилда. Как обаче да се подава жълтият и червеният сигнал? Хилда отива в другата стая и след малко се връща с два картона, изрязани от хартия в същия цвят. Направила ги е с такива размери, че да се побират в джоба на съдийския екип на мъжа й. Така в дома на Кен Астън се раждат наказателните картони. Те стават неизменна част от снаряжението на всеки главен съдия, което включва още най-малкото свирка, часовник и бележник.

Около един век и половина съдията беше единствената и последна съдебна инстанция във футбола. Неговите присъди се налагаха незабавно и веднага, без право на обжалване. Но наскоро се въведе системата VAR (Видео асистент арбитър), което промени фундаментите на футболното правосъдие. С тази система съдията може да преразгледа на видеозапис някои ситуации. Но само тези дали голът е вкаран редовно, дали има дузпа или червен картон. В негова помощ има екип видео арбитри, които също наблюдават на екраните си спорните ситуации. Връзката между съдиите на терена и наблюдателите на видео се осъществява чрез радиовръзка.

С въвеждането на VAR се очакваше футболът да стане по-справедлив. Резултатите от първите години обаче са твърде противоречиви. Действително, много спорни ситуации бяха отсъдени правилно с помощта на електрониката. Но в други случаи имаше откровено неправилни решения, а в трети въобще не беше използван VAR. Немалка част от запалянковците са на мнение, че електрониката убива спонтанната радост от гола. Прекъсванията бавят динамиката на действията на терена. А самият футбол става като електронна игра.

А и нали затова футболът е толкова очарователен и всепоглъщащ, тъй като е толкова справедлив и несправедлив, колкото самият човешки живот? Както може да постъпят с вас в живота, така и във футбола.

Но нека да продължим напред. Според правилника всяка футболна среща продължава 90 минути, като се играят две полувремена по 45. Но в някои турнирни срещи с пряко елиминиране в един или два мача може да се стигне до равенство. В такъв случай съдията разпорежда да се играят две продължения от по 15 минути. Но ако и след тях резултатът е равен? До края на 60-те години най-често се е теглил жребий с монета от капитаните на двата отбора. Това обаче не се е приемало като справедлив изход от двубоя. Затова от началото на 70-те вече се преминава към изпълнение на дузпи, което все пак е по-логично определяне на победителя.

Футболният правилник определя различни по вид нарушения и наказания. Най-често става въпрос за груба игра или игра с ръка. Ако нарушението е извън наказателното поле, се отсъжда свободен удар. Ако обаче е в наказателното поле, се отсъжда дузпа.

При свободния удар се построява стена на 9 метра и 15 сантиметра от мястото на изпълнението. А точката за дузпа се намира на 11 метра от вратата. При нейното изпълнение вратарят трябва да бъде стъпил на голлинията, без да излиза напред преди удара. Дузпа може да бие всеки играч на терена, в това число и вратарят. Счита се, че дузпата е най-тежкото наказание във футбола, тъй като при добро изпълнение шансовете да спасяване са минимални.

Какво се случва, ако топката напусне очертанията на терена. Ако излезе откъм страничната линия, съдията присъжда тъч. Това е единственото правило, което повелява топката да бъде върната в игра чрез хвърляне с две ръце, като играчът е стъпил на линията. От тъч не може директно да се вкара гол. А никой играч на противника няма право да бъде застанал на по-малко от 2 метра.

Удар от вратата (аут) имаме тогава, когато атакуващият отбор е играл последен с топката, и тя е излязла откъм линията на вратата. А когато защитаващият се отбор изкара топката от същата линия, се отсъжда ъглов удар. Изпълнява го атакуващият отбор, като при изпълнението противниковите играчи трябва да бъдат най-малко на 9 метра и 15 сантиметра. От ъглов удар и от аут може да се вкара директно гол.

Във футболния регламент правилата с номера от 1 до 10 касаят условията за игра, а номерата от 12 до 17 – нарушенията и наказанията. Иначе казано – първите десет правила определят раждането и живота на футбола, а другите шест – неговата сигурност и защитата от груба игра.

Но, случайно или не, по средата с номер 11 е най-интересното правило в играта – засадата.

В първоначалния си вариант от раждането на футбола на 26 октомври 1863 г. засадата не е била като днешната, и е наподобявала тази в ръгбито. Първото истинско правило за засада е това от 1886 г. То уточнява, че засада се отсъжда, когато при подаване напред, в момента на удара, между последния играч на атакуващия отбор и крайната линия има най-малко трима футболисти на съперника. По-късно през 1925 г. броят е намален от трима на двама, както е до днес.

Именно от засадата се ражда изкуството как да бъдат разположени играчите на терена. Целта на това правило е да ограничи хаотичното хвърляне на всички футболисти в атака, и да направи играта по-подредена.

Същността на засадата се състои от три основни характеристики. Тя е единственото правило, при което се определя въображаема линия. Като критерий е приет точният брой на играчите и разположението им около същата тази линия. Единствено при засадата имаме взаимодействие между понятията за време (момент на удара) и пространство (определяне на въображаемата линия).

Това ниво на трудност изисква във футбола да се проявява повече интелигентност, визия и техника.

Самата природа на футболната игра изисква да се върви напред. Засадата не забранява това, но задължава движението да се извършва при определени условия. Така, в крайна сметка, засадата става „майка и баща“ на всяко еднпо разиграване в нападение и защита. Тя налага футболистите да бъдат подредени по определен начин на терена, след като преди нейното въвеждане на всички играчи без вратаря задачата им е била да вкарат гол. Първи това правят англичаните от нотингамските отбори „Нотингам Форест“ и „Нотс Каунти“, които се подреждат на терена в схема 1-2-3-5 (един вратар, двама защитници, трима полузащитници и петима в нападение). Впоследствие всички други схеми се ориентират към увеличаване на броя на защитниците и полузащитниците, тъй като отбраната става нещо като „базов лагер“ на всеки отбор.

Ето така възникват различните постове и колективните действия във футболната игра след въвеждането на засадата през 1886 г.. Нека разгледаме играчите по постове.

Вратарят е единственият, който има различни права в играта, тъй като може да играе и с ръце. Но може да бъде и пръв организатор на атаките на отбора, тъй като първият пас напред е именно негов. Често пъти го сравняват с клетник, който няма право на грешка. Вратата над него прилича на бесило, под което някой всеки момент ще му ритне столчето. Той е най-големият самотник на терена.

Ако гледаме на футбола като на игра „Стражари и апаши“, защитниците са стражарите. Тяхната работа е да пазят вратата от посегателствата на нападателите на другия отбор. Защитникът прави това с голямо удоволствие, тъй като той е играч, когото не са пускали в атака.  Тя е била запазено място само за тези, които най-добре умеят да вкарват голове.

Така защитникът се е научил на друго – да пречи на отбелязването на голове. Но в днешния футбол има и защитници, които често се изнасят напред и вкарват голове. Така от „стражари“ те се превръщат в „апаши“.

В средата на терена е територията на полузащитниците. Това са футболисти, способни да се отбраняват, да отнемат топката, да я подават и да нападат. Добрият полузащитник е като пощальон, който доставя пратката навреме и на точното място. А най-добрите от тях, освен че са пощальони, трябва да могат да стават и „апаши“ – да оберат банката при всеки удобен момент, тоест да вкарат гол, когато им се открие възможност.

Най-зорко следени са нападателите – тези, които играят в атака. Това са „апашите“ под непрекъснато наблюдение от „стражарите“ в защитата. От тях се очаква да могат да се измъкват във всякакви ситуации. В някои случаи уменията им се сравняват с тези на хладнокъвния убиец, а в други – на безкрупулен крадец, способен да обира църкви. Тоест – готов на всичко, за да вкара гол.

Но най-големите футболисти за всички времена винаги са играли някъде на кръстопътя между средната линия и нападението. Такива са Алфредо ди Стефано, Ференц Пушкаш, Пеле, Йохан Кройф, Диего Марадона, Мишел Платини, Марко ван Бастен, бразилския Роналдо, португалския Роналдо и Лионел Меси. Всички те са играчи, притежаващи огромна свобода на терена, но и носещи огромна отговорност.

Но докато големите футболисти са актьорите във футбола, големите революции в играта са дело на треньорите. Какво всъщност е треньорът, ако не режисьор във футболния спектакъл? През 30-те години първият голям новатор – мениджърът на „Арсенал“ Хърбърт Чапмън, измисля схемата „дубълве – ем”. Играчите са разположени като латинските букви М (за отбраната) и W (за атаката). Цифровото изражение на WM е 3-2-2-3. С нея тимът от Лондон печели пет пъти шампионската титла на Англия.

В Рим обаче ще ви кажат, че футболът е игра за италианци, случайно възникнала в Англия. Докато Чапмън внедрява „дубълве – ем” в Арсенал, италианският треньор Виторио Поцо създава не по-малко успешна схема „дубълве – дубълве”. Подреждайки играчите във вариант 2-3-2-3, сеньор Поцо постига изключителна здравина в отбрана и много ефектна игра с контраатаки. А националният отбор на Италия става световен шампион през 1934 и 1938 г. Този вариант се играе и до днес на джагите, където има вратар, двама защитници, петима в средата и трима в нападение.

След Втората световна война се е считало, че „дубълве – ем” е перфектната конфигурация на игра и ще съществува вечно. Всичко приключва на 25 ноември 1953 г. на стадион „Уембли”, където Унгария разгромява Англия с 6:3 в собствения й дом. Футболистите на треньора Густав Шебеш играят в постройка 4-2-4, предвождани от великия Ференц Пушкаш. Тази схема осигурява превес в защита, без да се губи ефектът в нападение. По-късно тази схема е заимствана от всички, а Бразилия дори печели три световни титли.

Верни на принципа, че отбраната е най-важна, през 60-те италианците създават прочутата схема „катеначо“. Наричат я още „бетон и контраатаки” и е въведена от треньора на „Интер“ Хеленио Херера. Вариантът е 1-4-3-2, но на един от крайните защитници Джачинто Факети се възлага още да контраатакува и да вкарва голове.

В началото на 70-те настъпват годините на „тоталния футбол“ на група сухи и брадати дългучи от Амстердам, известни още като „Аякс“. Всъщност отборът играе във вариант 4-3-3, но разполага с футболисти, способни да разбият всички други схеми със сила, техника, бързина и ум, както и да си подават със затворени очи. Плюс един наистина изключителен изпълнител като Йохан Кройф. С този футбол „Аякс“ печели три пъти Купата на европейските шампиони между 1971 и 1973 г.

Големият италиански треньор Ариго Саки пък става родоначалник на схемата 4-4-2. Верен на изконния принцип, че първо се укрепваш в отбраната и центъра, сеньор Саки е наясно, че ако владееш средата на терена, владееш и цялата игра. Затова се лишава от един нападател за сметка на четвъртия халф. Така Саки създава великия отбор на Милан, който в края на 80-те печели два пъти Купата на европейските шампиони, а след това грабва трофея и с наследилия го на треньорския пост Фабио Капело. Самият вариант 4-4-2 се играе и до днес, но рискува да падне в капана на схемата 3-5-2. Логиката е, че когато отсреща има само двама нападатели, са достатъчни и трима защитници. А допълнителният пети играч в халфовата линия осигурява превес в центъра.

И ако футболът на „Аякс“ от 70-те години е „тотален“, този на „Барселона“ от времето на Пеп Гуардиола често е определян за „тоталитарен“. Като постройка той наподобява вариант 3-3-4 с пълна власт и окупация на цялото игрище, при поне 60% владеене на топката . Но далеч по-важна е самата философия на Гуардиола. Тя се състои в това да разбие противника само и единствено чрез игра с топката. И нищо друго! Основното изискване към играчи като Меси, Шави, Иниеста и т.н. е да имат талант, да боравят отлично с двата крака, а мозъкът им да чатка като сметачна машина. При „Барселона“ на Гуардиола няма налагане на физическа мощ от двуметрови гиганти. Нито пък на терена са излизали някакви изумителни спринтьори, способни да минат 100 метра за десет секунди. Но този отбор играеше с 50-метрови пасове, излъгване на съперника с дрибъл, фантастични комбинации, включване на крайните защитници като крила при отбелязването на някои голове… Истински шедьовър на играта. И последната засега футболна революция в света.

Но футболът не е само играчи, треньори, голове и схеми. Той е и адска машина от многомилионна администрация, начело с двете най-мощни централи – световната асоциация ФИФА и европейската УЕФА. И докато играта е създадена в Англия, фундаментите на двете организации са положени от французи.

Това не е случайно. Франция е в основата на всички големи спортни централи по света. Първо барон Пиер дьо Кубертен създава Международния олимпийски комитет, а олимпийските игри са арена на първите големи международни футболни турнири.

ФИФА е създадена в Париж през 1904 г. по идея на французите. Нейният пръв голям президент Жюл Риме е избран през 1921 г. Именно той организира първото световно първенство в Уругвай през 1930 г. Успява да убеди четири отбора от Европа – Франция, Белгия, Югославия и Румъния, да подложат футболистите си на продължително презокеанско плаване с кораба „Конте Верде“, за да участват в първенството. На кораба е и самият Жюл Риме, който носи златната статуетка на световната купа.

Уругвай става първият световен шампион след победа с 4:2 във финала срещу Аржентина на стадион „Сентенарио“ в Монтевидео. Големият герой в този мач е едноръкият уругваец Ектор Кастро, повел отбора към победата и автор на четвъртия гол. Така се полагат основите на най-голямото футболно състезание – световното първенство.

Впоследствие Италия печели титлата през 1934 и 1938 г., в първия случай на своя територия пред погледа на диктатора Мусолини. След втората световна война първият мондиал е възложен на Бразилия. Това първенство през 1950 г. остава в историята със спечелената световна титла от гостите от Уругвай. Пред 200 000 зрители на стадион „Маракана“ в Рио бразилците повеждат в резултата, и вече се чувстват победители. Но уругвайците са обидени до кръв. Преди мача техният водач полковник Хуан Лопес им показва прясно отпечатан бразилски вестник със заглавие „Бразилия победи! Ние сме световни шампиони“. Засегнати и разярени за честта си, те се втурват в атака. Хуан Алберто Скиафино изравнява, а след него Алсидес Гиджа носи световната титла на Уругвай с гола за 2:1. В Бразилия е обявен национален траур, а шестима души се самоубиват още на трибуните…

Впоследствие обаче Бразилия става най-силният отбор света, спечелил общо пет пъти световната титла. През 1958 г. бразилците триумфират като шампиони на финалите в Швеция, изведени до титлата от 17-годишния Пеле и кривокракия чудак Мане Гаринча. Бразилците стават първи и през 1962, както и през 1970 г., водени отново от Пеле – най-големият футболист в света за всички времена. Те стават световни шампиони и през 1994 и 2002 г. С по четири титли са Италия и Германия, по две имат Уругвай, Аржентина и Франция. По веднъж покорители на футболния свят са били Англия и Испания.

На всичко това организатор е ФИФА. Днес в нея членуват общо 211 страни от цял свят, с 18 повече, отколкото в Организацията на обединените нации. А днес само от световните първенства световната централа има приход от близо 5 милиарда евро.

Всъщност футболът успява да завладее целия свят именно чрез световните първенства и тяхното излъчване по телевизията. Днес шампионатът на планетата се излъчва навсякъде, с помощта на близо 40 камери във всеки мач.

Но за да стигне дотук, футболът е трябвало да извърви нелек път. От първото световно първенство в Уругвай през 1930 г. до последното засега в Русия, царят на спортовете е пътешествал по телеграфи, телефони, вестници, радиоканали и черно-бели телевизори.

Как навремето се е следяло световното първенство? Първото в Уругвай през 1930  г. се предава за Европа по Трансатлантическия телефонен и телеграфен кабел, положени на дъното на океана между двата континента. В броя на испанския спортен вестник „Мундо Депортиво“ от 31 юли 1930 г. по този начин например е достигнала около 30 реда информация за финалния мач Уругвай – Аржентина (4:2).

Следващите световни първенства в Италия и Франция (1934, 1938) са далеч по-интересни за медиите в Европа. На италианска земя например идват пратеници на 249 световни издания, от които 27 френски, 23 германски и… едно от Англия, тъй като високомерните британци не участват в шампионата.

Макар че първото телевизионно излъчване на футболен мач датира от 16 септември 1937 г. (Арсенал срещу резервния си отбор), преки предавания по малкия екран от световно първенство има чак през 1954 г. Първият мач е този между Югославия и Франция (1:0). Сърбинът Милуш Милутинович вкарва първия гол на световни финали, предаден директно в ефир.

На следващото световно първенство през 1958 г. в Швеция най-голям телевизионен рейтинг има полуфиналът Бразилия – Франция (5:2). Само френската аудитория на мача е около 8 милиона зрители, и то при едва един милион черно-бели приемници в страната. Помнят се и тълпите пред магазините за телевизионна техника в Париж, събрали се да гледат двубоя.

Мондиалът в Чили през 1962-ра е последният, който не е излъчван пряко в Европа. Причината е, че все още няма сателитна връзка между двата континента. Затова записите се пренасят през океана със самолети. Мачовете вървят пряко само по радиото.

Всъщност, телевизионната революция във футбола почва със световното през 1966 г. Финалът между домакина Англия и Германия (4:2) е излъчен пред 400 милиона зрители в 36 страни. Снима се с осем камери, за пръв път е въведено повторението на головете и останалите интересни ситуации.

Следващото световно първенство в Мексико през 1970 г. е първото, от което картината вече пристига цветна.

Усетили, че световното първенство става все по-конвертируем продукт, управниците на световната футболна централа ФИФА вдигат цените на телевизионните права. За шампионата в Италия през 1990 г. каналите от целия свят плащат рекордната дотогава сума от почти 50 милиона долара. Разбира се, вкарват и повече реклама.

А шефовете от ФИФА междувременно вече са начертали картата за разширение на футбола по целия свят. Какво по-добро от това да вкараме продукта в САЩ? Световното първенство, проведено там през 1994 г., вече придобива американски стандарти на излъчване. А глобалната аудитория на всички мачове наброява 32 милиарда зрители.

Така световното първенство по футбол вече се е превърнало в „златната кокошка“ за ФИФА именно чрез телевизиите. Последното световнно в Русия събра над 40 милиарда зрители по цял свят. А помните ли как започна всичко в Уругвай през 1930 г.? По телефонния и телеграфен кабел през океана…

А как се организира футболът в Европа? След втората световна война Стария континент също търси начин да организира свои национални и клубни турнири. Отново под френското влияние, този път на Анри Делоне, през 1954 г. е създадена УЕФА, която организира и до днес европейските първенства между националните отбори.

Друг голям радетел за европейския футбол Габриел Ано – спортен журналист във френския вестник „Екип“, прокарва идеята за създаването на турнира за Купата на Европа, от който произлиза днешната Шампионска лига на УЕФА.

Знаете ли къде се ражда Шампионската лига? Нейното родно място е в калта на английския стадион „Молиню“. Датата – 13 декември 1954 г. Същата вечер там играят шампионът на родината на футбола Англия „Уулвърхемптън“ и считаният за най-силен отбор в останалата част на Европа отвъд Ламанша „Хонвед“ (Будапеща). Пресата внушава на всички, че предстои колосален сблъсък между двата най-добри отбора от Англия и останалия свят. На почивката унгарците водят с 2:0, а 55 000 зрители са оклюмали по трибуните. Теренът обаче е силно наводнен и разкалян.  Това, в крайна сметка, убива техничния футбол на унгарците, а „Уулвърхемптън“ се връща към живота и печели с 3:2. Ден по-късно „Дейли Мейл” излиза със заглавие: „Шапки долу пред „Уулвс“, световните шампиони!”

Разбира се, футболна Европа няма как да се съгласи, че подобно звание може да се реши на тресавището на „Молиню“. Габриел Ано лансира официално идеята да се сформира един истински международен турнир за клубове. Англичаните прегръщат идеята, а сред първите застанали зад новия проект е президентът на „Реал“ (Мадрид) Сантяго Бернабеу. На 4 септември 1955 г. в Лисабон „Спортинг“ и „Партизан“ завършват 3:3 в първия официален мач за Купата на Европа, както е кръстен турнирът. Това е точно девет месеца след онзи двубой на стадион „Молиню”, от чиято кал се ражда най-елитният турнир в Европа.

Днес Шампионската лига генерира по 3 милиарда евро на сезон. Петте най-успешни отбора в нея към март 2021 г. са „Реал“ Мадрид с 13 титли, „Милан“ със 7, „Байерн“ Мюнхен и „Ливърпул“ с по 6 и „Барселона“ с 5.

Пак по предложение на французина Габриел Ано и издателите на „Франс Футбол“ и „Екип“ е учредена наградата „Златната топка“, която се връчва на най-добрия футболист в Европа. Неин носител към 2021 г. цели 6 пъти е Лионел Меси, 5 пъти я е печелил Кристиано Роналдо, по 3 трофея имат Мишел Платини, Йохан Кройф и Марко ван Бастен.

Но слънчевата и красива игра на футбол е била в състояние да причини и огромни трагедии. Дори и война! През 1969 г. избухва така наречената „футболна война“ между Салвадор и Хондурас. През месец юни двата отбора от съседните страни в Центарлна Америка играят един срещу друг за участие на световното първенство в Мексико. Хондурас печели първия двубой у дома с 1:0, но на реванша Салвадор бие с 3:0. Тъй като повечето голове не важат, се играе трети мач в на неутрален терен в Мексико Сити, който Салвадор печели с 3:2. Но политическото напрежение вече е толкова голямо, че 12 000 салвадорци се оказват изселени от териториите на Хондурас. Межди двете страни избухва война, която трае точно 100 часа. В нея падат 3000 жертви, преди международната общност да се намеси и да потуши конфликта… 39 невинни загиват и през 1985 г. на стадион „Хейзел“ в Брюксел преди финала за Купата на европейските шампиони между „Ювентус“ и „Ливърпул“, а 93 зрители намират смъртта си на „Хилсбъро“ в Шефилд, премазани един друг заради лошата организация на полуфинала за Купата на Англия между „Ливърпул“ и „Нотингам Форест“. Не всичко във футбола е цветя и рози…

Това е футболът – възторг и страдание, радост и мъка. Но има и друго. Според последните преброявания на ФИФА, по света организиран футбол играят повече от 300 милиона души. От тях 200 милиона ритат под егидата на националните футболни асоциации (мъже, жени, юноши, девойки, момчета, момичета и ветерани), а други приблизително 95 милиона са играещите на административни начала в армията, университетите, училищата, работническите първенства, профсъюзните шампионати, кварталните футболни лиги и др. Всички тези 300 милиона имат осигурена екипировка, топка, разчертан терен, врати с мрежи и съдия.

Липсва обаче по-точно преброяване на представителите на дивия футбол – онзи, който се крие в самата топка. Това са тези, които ритат свободно на улицата, по поляните, в задния двор, или на асфалтовия паркинг. С една дума, където намерят. Почти всеки от мъжката половина на човечеството или е принадлежал, или все още се числи към тази многомилионна група, избягала от организирания футбол. И застанала под черното пиратско знаме на дивия футбол. Той си има свои железни принципи, понякога много далеч от регламентите на ФИФА.

Две ученически чанти или два камъка, поставени на няколко метра разстояние, представляват футболна врата, както и две сгънати якета. Най-малкият винаги гони топката, когато я изритат надалеч. А най-дългият винаги се пъха да вади с крак заклещената топка под автомобила, който някакъв тъпак е паркирал точно до игрището.

Най-скандалното решение на световното автомобилостроене е, че всяка лека кола е висока колкото футболна топка.

А най-дебеличкия винаги го слагат на вратата.

Двамата най-добри избират играчите за отборите си поред, чрез „настъпванка“, за да се определи кой ще избира пръв. И ако ви изберат последен, значи сте много зле.

Дузпа се отсъжда след три корнера. А дали има дузпа казва онзи, на когото е топката. Иначе я прибира обиден и си тръгва.

Топката може да е кожена, гумена или каквато се намира. Ако играете с кожена топка, тя се олющва бързо от асфалта. Както и кожата на коленете ви. Ако коленете на анцуга ви са закърпени, това е благодарение на майка ви или баба ви.

Намразихте майката на онова момче, която го изкара за ухото в разгара на мача. Както и собствената си майка, когато ви извика от балкона да се прибирате за вечеря, отново в най-важния момент от играта.

Мразите и лелката, която крещи истерично от прозореца, че от два до четири следобед има право на тишина. А прозореца на същата лелка счупихте с топката, и у дома ви наказаха по този случай.

Участвали сте в мачове от 20 срещу 20 играчи, и на терена е имало място за всеки. Ритали сте на всякакви игрища, но винаги без очертания. Важното е топката да се търкаля.

Вратата на гаража става и за футбол. Както и онези правоъгълни железарии за тупане на килими на двора.

За пръв път си изкълчихте глезена, когато се спънахте в тротоара. И пак там си пукнахте главата.

„Извинявай, лелче“ се казва на жената с двете тежки пазарски чанти, която уцелихте с топката. А женицата от съседния двор е много мила, защото ви връща топката, макар че с нея сте изпочупили цветята й.

Тичали сте като луд след топката на светофара, но е било твърде късно – загинала е под гумите на автомобила. Но може и да не загине, ако шофьорът успее навреме да удари спирачки пред вас и топката.

И само падането на нощта определя края на играта. През лятната ваканция се рита най-много, с незначително прекъсване за обяд. А през зимната ваканция се играе и на сняг, макар че ФИФА казва друго по въпроса.

Случвало ли ви се е да заклещите топката в клоните на някое дърво. А след това да заклещите и втората топка, с която опитвате да уцелите и свалите онази първата, заклещената. Накрая най-дребният от всички се покатерваше на дървото, за да прибере и двете топки.

В училищния коридор сте ритали с намачкан на топка вестник. Или със смачкани листове от ученическата тетрадка. А в по-ново време и с празен кен или пластмасово шише от безалкохолна напитка.  Вече сте на 35-40 години, я ако не, все някога ще станете на толкова. И всичко това ще ви липсва. Страшно много…

Футбол! Футбол! Футбол!

Режисьор: Степан Поляков

Сценарист: Станил Йотов

Главен оператор: Момчил Александров

Режисьор по монтажа: Цветелина Василева-Лямова

Композитор: Симеон Германов

Директор продукция: Мария Василева:

Снимки: Юлия Николова