Портрет от Художника като млад

Моно Петра е известен български художник. Известен е с редица пробиви в галериите на Запад. Което в България все още поражда недоверие, възхищение, но и откровена злоба. Той е известен и с още нещо. До 42-ата си годишнина едва ли беше писал по-дълъг текст от подписа си върху картина. А е син на поета Петър Манолов. Но може би и заради това. Обаче световноизвестният му баща си отиде от този свят точно преди година /февруари 2016-а/. Изведнъж, преди няколко дни, почти на годишнината от кончината на Поета, художникът започна да пише разкази. Те бързо се превърнаха в хит из социалните мрежи. Първата история е от времето, когато той и родителите му бяха политически изгнаници /не бежанци/ в Париж, преди падането на Желязната завеса. Написано е без никаква литературна претенция, но е смешно, добронамерено и придава цялост на едно малко общество в Париж – на чуждестранните ученици, за които най-важно тогава бе да се интегрират във френското общество, което им бе предложило гостоприемство. За какво става дума в разказа обаче? За един Портрет, за художника като съвсем млад и, о, да – за Париж. Така че, като по Уайлд – портрет, но не на художника, а от художника. Представяме ви Моно Петра, разказвачът:

––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––

Каква весела история се сетих за един мой съученик от Реюнион, но няма да ви я разкажа щото ще ме обвините в расизъм. Айде от мен да мине! 🙂
Записаха ме на интензивни курсове по френски в Париж през 1989 г., за да мога да продължа средното си образование във френско училище. Влизам първия учебен ден и заварвам нещо ново за мене. Пълна класна стая с националности. Естествено, преподавателят е френски евреин, който се казваше Леон, поддържаше приликата си с Айнщайн без много усилия, но си го отнасяше на шах непрекъснато от всички народи. Понеже общувахме трудно, много си го мерихме на шахматната дъска в ония години.
В класа ми имаше португалка, на която не помня името, но помня това, че й липсваше част от дясната ръка, отхапана от акула, и много красива полякиня, която всички се чудихме как да заговорим. Принципно имах най-големи шансове заради руския, който владеех прилично, но знаех ,че заговоря ли я на руски, нещата отиваха по дяволите – и тя като мене беше политически емигрант. Спомням си и Ахмед, едно много готино момче, което си беше ревностен мюсюлманин и който се молеше по три пъти на ден! Като му обърна внимание Ивона/ така се казваше полякинята/, започна да се моли по два. А като ни покани Мари от Венецуела на гости, килимчето му изчезна като с вълшебство и беше заменено от обилно количество гел. Но това не е разказ за всички тия готини екземпляри, това е разказ за моя най-добър приятел от тая тайфа, който се казваше Гоуст Бастърс. Черен мъник от остров Реюнион в Индийския океан, кръстен на герой от Американски филм. Бастърса беше невероятен екземпляр, който с ръкомахане и мимики се опитваше да ми разкаже историите на всички морски костенурки, които му бяха познати.
Минаха шест месеца и той направи първата крачка за заздравяване на нашето пантомимно приятелство, като ме покани на гости да ме запознае със семейството си. Влизам аз в едно тясно пространство около площад „Пигал“, там се намираше и училището ни. И може да си представите какво заварвам. Щастливи мъже и жени, които ме приветстваха, все едно се познаваме цял живот. Насядахме около масата и весело, – мимики, пантомима… Чудна вечер! И аз щастлив, и те щастливи. Дойде моментът, в който се уморих и започнах да оглеждам интериора. Злато, сребро, пъстри платове… До момента, в който погледа ми фиксира поредица от снимки на цялата им фамилия, сложени прилежно в масивни рамки на стената. Мъниците ме видяха, че зяпам портретите и започнаха да се сбутват. А имаше за какво. Бяха сложили преди портрета на най-стария от семейството, който се беше поминал, портрет на истинска маймуна – ухилен реюнионски маймун в цялата си прелест! И тук идва най- смешното, как по дяволите, да попиташ тези мили хора защо маймуната седи като начало на дългия им род без да говорите общ език. И се почна едно тупане по гърди, пипане на нос и уши, смях, гарниран с огромно количество ароматни храни, и много, много веселие. Каквото и да напиша повече, ще бъде измислено, затова ще спра тук с тази история.

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *