Пук

от: Иглика ДИОНИСИЕВА

Из сборника с разкази „Кафе пауза”, изд. „Лексикон”, 2017 г.

  • Иванее! Иване!

– Какво си са развикала ма! Цялата къща събуди! – Събо се обърна на другата страна и се зави презглава. Докога бе, боже. Няма наспиване вече с тая жена, барем нощем да беше мирясала. Ама не, този, дето й пие акъла, и нощем не дреме, ами работи.

Жената се надигна, повъртя очи някое време и пак легна. Брадичката й се затресе; тя побърза да се извърти гърбом към мъжа си, да захапе ръкава на нощницата си. Сутринта пак щеше да проветрява мокра възглавница.

Дванайсет деца бе родила Санда. Братята й, свекърът, мъжът й бяха живи. Никой от родата й не се казваше Иван.

Навремето, още съвсем малко, едно от децата умря в ръцете й. Четиресе дни тя не можа да заплаче. Нито да го сънува. Спеше мъртвешки – като се събудеше, гърдите и очите й пламваха, до вечерта изгаряше в огън. В ъгълчетата на устата й, страшно изпръхнали, постоянно се процеждаха струйки кръв. На четирсетия ден нещо в сърцето й каза “пук”. Кръвта от устните й спря, засъхна. Огънят изчезна, а с него и способността да произнася името на детето си. Всеки път, когато се наканеше да каже Радке, ченето й се схващаше, звук не излизаше от гърлото й.

Другите деца се задържаха и израснаха. Санда пазеше на всичките пъпните върви при себе си, пък само един остана при нея. Дали и той остана? Христо пътуваше целогодишно по чужбинските пътища, разкарваше тирове по Европа.

Колкото повече наближаваше шейсетте, толкова по-често Санда сънуваше еднакви сънища: едно зле подстригано до голо момче върви към нея. И хем я гледа, хем към земята наведена главата му. И в лявата ръка мачка дълга сламка, а дясната не се вижда, държи я зад гърба си. Носи й бонбони. В груб кафяв плик, вътре десетина парченца с вкус на захарно петле. Баща му си дошъл от службата в града и от армаганите за Иван било това, плик с бонбони. Момчето дало по едно бонбонче на по-малките, изяло и то няколко, а другите – стиска ги и бърза да ги донесе на Санда…

Приближава Иван и вдига ръце към главата й. Ето я ръката с бонбоните, ето и другата ръка, която в училищния двор я дърпа за плитките. Какво ще стане сега Санда не знае и затова се смее, всичкият смях от живота й е събран в този сън. А Иван пристъпва. Една крачка – кльощаво и мръсно хлапе. Втора крачка – ученик във „форма”. Трета крачка – ръката му хвърля сламката и гали косите й, така, че малките косъмчета по врата й настръхват. Иска да му каже – не носи бонбоните в училище, че даскала ще ти удари трийсе пръчки. Отваря си устата и уж изрича думите, а нищо не се чува; през това време Иван обелва хартията от един бонбон и го изяжда, после свива обелката и я запалва като цигара, а димът се процежда през мустаците му. Съученикът й в съня живееше друг, пълноценен живот. Растеше и възмъжаваше, сякаш не се бе случило нещастието на двора им, току преди да завършат четвърто отделение. И нямаше монета от старите пари, която да се търкулне под натрупаните дърва, повличайки живота на детето след себе си. Руклата не падаше върху момчето, бръкнало с ръка под най-долните дърва, за да търси паричката. Жив Иван имаше в сънищата на Санда. И тя отдавна не го сънуваше ученик.

Жената стана призори и тръгна да нахрани кокошките. Странна лекота я обземаше на моменти – едно такова усещане бяло и безгрижно, безтегловно. После, като премине тръпката – някоя вещ от покъщнината изчезнала. Или кокошките пуснати да ровят из градината. Ето и сега, нахрани ги и изгуби саханчето от храната.

Събо, мъжът й, щом я видя пак такава отнесена, викна:

  • Айде прибирай се ма, водата за прането завря, пък не те видях да переш, ни да метеш, къде пак се заблея!?

Хокаше я старецът, но от това по-леко не му ставаше. Чувстваше, че скоро прането и другите й привилегии ще станат негови задължения.

След тоя ден, дали имаше причина за това и каква бе тя – Събо не разбра, но Санда малко се поуспокои. Пак сънуваше мъжа от чина (в сънища за възрастни, с големи хора, никога ученици), но не бълнуваше. За месец – месец и нещо къщата им утихна, а нощем около нея се чуваше само песента на щурците.

Докато не надвисна над покривите оранжевата пълна луна.

Последната нощ Санда спа като умряла. Без да сънува, без да помръдне. Стана, а сърцето й бе като в калъп. Към десет часа й съобщиха, че Христо, най-малкият й син, се блъснал с тира и умрял на място. Пак ченето й се схвана, очите й пресъхнаха. Щом си кажеше наум името му – дъхът й секваше. Възглавниците й нощем бяха горещи и сухи, а кожата на гърдите – червена и изопната. Четиресет дни минаха, а нямаше кой да поплаче за умрелия като хората.

Накрая Санда се прекръсти и отиде в градината. При дънера на старата ренглота. Напъна се да извика – дъхът й стря. Втори път се напъна и извика: Иванее! – чак тогава диафрагмата й се замята неистово, сълзите рукнаха, аха – да я удавят. Така тя плачеше за умрелия си син и се кръстеше в прегрешението.

После комшиите често я виждаха, хваната за някоя овошка, да вика Иванее, Иване и да се вглежда между листата с часове.

След година-две Санда казваше на мъжа си Събо:

  • Иване, подай ми гребена!

На сина си Георги:

  • Иване, доде ли си, как си?

На сина си Борис:

  • Иване, ми ти сега какво работиш?

На сина си Никола:

  • Иване, нема ли да го свършваш, учението?

На сина си Слави:

  • Иване, донесе ли ми очилата от поправка?

На сина си Тихомир:

  • Иване, дай да ти сипа още!

На сина си Добрин:

  • Иване, ти не беше ли черноочък?

На сина си Павел:

  • Иване, кажи на брат ти Иван да си доде!

А синовете й хапеха устни и се споглеждаха.

След още някоя година от нямане накъде старецът пое прането, кокошките и другите женски глупости. Санда викаше нощем. Денем ходеше на двора и викаше при кокошките. Ходеше между овошките и викаше. Заставаше на пътната врата и викаше, ходеше по улиците и викаше. Иванее, Иване… Връщаха я случайни хора в къщи.

Събо видя, че тя започна да става нощем и да излиза в градината. Усети се, започна да заключва вратите. Вързан поп – мирно село. Заключена жена – рахат в къщата. Ми тъй де. За малко се поуспокои, човекът.

Тази нощ Санда се събуди и се изсули от леглото. Вечерта беше видяла Събо къде слага ключовете от вратите. Едни ключове ли ще я спрат нея, взе ги, отключи си и излезе. Бързо опипом стигна до старата ренглота и викна:

  • Иванее!

В тишината гласът й прозвуча стряскащо силно. Тя самата малко се поуплаши.

– Иванее, Иване… – започна по-тихо, но все така настойчиво. – Иване…

– Тук съм! – каза той и я прегърна. Сърцето й каза “пук” за последно.

 

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *