Сайгон: Две войни за една любов

Степан ПОЛЯКОВ

Имах една приятелка виетнамка. Фани. Живееше си тук, в София. При това доста разумно – от коктейл на купон, от купон в бара и после в леглото до обяд. Когато мина трийсетте, за първи път посети земите на детството си. Постоя месец в Сайгон и, когато се върна, не разказа нищо за там. Просто спря със стария начин на живот. Но започна на всеки два месеца да хваща самолета за Виетнам. Дванайсет часа полет. Докато накрая не се установи завинаги там.
Из улиците на Сайгон можете да срещнете стотици шейсетинагодишни, понапълнели, олисели американци, гледащи с наивно отворени очи. Не могат да повярват. Невероятното за тези ветерани от войната е, че точно тук се натъкват на толкова небостъргачи. И другото, на което не вярват, е, че именно те са живи, а не “онзи Джордж, вечният късметлия, дето ми сви Джейн в гимназията”. Иначе, не са учудени, че във Виетнам почти никой не ги мрази. Случвало се е и преди. Още преди събитието, известно в САЩ като “Падането на Сайгон” и по-известно из тези места като “Победната битка за Сайгон”, те дори с доста уважение се ползваха. Поне от младото дамско население на южновиетнамския град. Високи, млади, руси и синеоки, с доста долари за харчене по време на отпуска – как да не ги харесваш американските войници. Сега населението на града, който официално се нарича Хо Ши Мин, е около 6 милиона, от които половината притежават лична моторетка, с която пърпорят нагоре надолу. Фани, американците-пилигрими и 3 милиона, качени всеки ден на мотор, а въпреки това, нещо сякаш липсваше. Стори ми се, че липсвам аз. Взех самолета и отлетях право натам. Точно, както го правеше Фани. Без да предупредя никого и само с малък куфар.
Сайгон не е място за ходене пеша. Във всеки момент, в който тръгнеш да пресичаш улицата, тези три милиона мотопеда изведнъж се появяват, форсират  се и тръгват срещу теб. И на крясъците ти “Кретени, спрете! Това е пешеходна пътека!” мотористите сякаш ги обзема някакъв спортен хъс и се втурват с още повече газ напред. Това не е някакво специално отношение към чужденците. В цяла южна Азия има един основен пътен закон – правото е на по-големия. И този закон не впечатлява никого освен може би неколцина слънчасали туристи. В южен Виетнам има още един-два канона. Първият е, гледай си собствения малък бизнес, с който сме ти позволили да съществуваш, и не си пъхай носа в паничката ориз на партийните ръководители. Водещата роля на Виетнамската социалистическа партия се възприема от населението като Ейджънт ориндж или някакъв друг неизбежен газ, остатък от миналото и, под влиянието на който, все още се раждат уроди. На Сайгон всички в Сайгон му викат Сайгон. Не е, както в Ханой или някой друг северен град, където, ако произнесеш “Сайгон”, учтиво, но твърдо, ще те поправят “Не, Хо Ши Мин!” Вторият много важен канон е, че в Сайгон, където е сборището на най-красивите момичета от цялата страна, всяко от тях струва 50 долара за през нощта. “Онзи задушлив, порочен Сайгон… “, така го беше описал един италиански кореспондент още през 50-те години по време на френско-виетнамската война. Нищо особено не се е променило оттогава. Определението не подлежи на корекция. Момичетата сякаш не могат да си представят по-добър вариант от този да си изкарват хляба приятно, но и почтено. В Югоизточна Азия сексът е нещо почтено. А и на улицата или зад витрината, дори е нещо за уважение. Щом си там, значи си хубава. Само един им е проблемът на тези прекрасни същества. Няма забогатяване, няма и измъкване от мрежестите чорапи на мафията. Всяка от девойките е така оплетена, че единственият път към свободата е старостта и бръчките по лицето. А тази свобода е най-прекият път към Ада. Впрочем, проститутките от гореща Азия в Ада ли отиват?
Нгуен е моят 21-годишен азиатски идеал. Мургава, висока метър и седемдесет, много слаба, с тежки черни коси и широко отворени зелени очи, аз си я поръчах на кръстовището, както се поръчва пица. По меню. Две от хилядите момчета на мотопеди, които уж безцелно висят по кръстовищата, ме задърпаха, за да разберат “Ама наистина ли не бихте желал, господине, някоя красива виетнамска лейди да ви придружава тази нощ?…” Вече бяха дочули от останалите, че тази нощ нещо не съм в настроение. Там клюките бързо се разпространяват. Само 6 милиона жители официално. Бяхме на петстотин метра и на четири етажа от стаята ми в хотел “Ройал Сайгон”. Описах им Нгуен без все още да я познавам.. Обещаха да ми уредят среща с нея само след 13 минути, “Точно тринайсе` минути, господине – без капаро!”.  “О кей” . На единайстата се появиха с нея. “За цяла нощ, нали?” “Не, не, “Short time (само за час)”, поклатих глава. “О кей”. Двайсет и пет долара щяло да ми струва. “О кей!” Платих им на ръка – сега и веднага – двайсет и петте им, шибаните им, така да се каже, двайсет и пет долара, и я поведох към “Ройал Сайгон”. Взех си ключа от рецепцията и се качихме горе.
– Искаш ли питие? – отворих хладилника. Тя кимна и засъбува джинсите си. Без особен ентусиазъм, но и без да се мотае излишно. Подадох й джин-тоника и я помолих да спре дотам. По-изумен поглед отдавна не бях виждал. Може би си помисли, че ей сега ще почна да я душа. Вероятно повечето досега й се бяха нахвърляли още от вратата. С пълно основание!
– Нгуен, сега няма да правим нищо. Само ще си говорим, искаш ли? И ще ти дам още двайсет долара.
– За какво ще си говорим?
– Ми за теб, мис Нгуен.
Азиатката направи по-ужасена физиономия, отколкото, ако бях изкарал комплект белезници, камшик и огнен обръч.
– Какво за мен?
– Как живееш? Кои са ти приятелите.
– О кей.
В началото се чувстваше малко некомфортно, но накрая заразказва еднообразния си, но и богат в някакъв смисъл живот. Била някъде от делтата на река Меконг. В един особено задушен ден преди 9 години някакви типове пристигнали с лодка и я купили от майка й. Майка й не могла да откаже офертата от хиляда долара. Тя и без това се чудела как да изхрани останалите си шест деца. Заминала с непознатите и всичките им планове за нея по реката. Вече в Сайгон те й обяснили, че не е точно робиня. Само трябвало да им върне парите, които оставили на майка й. С които майка й години наред щяла да живее. От петдесет долара за цяла нощ с клиент след разпределението им по цялата структура за нея щели да остават седем. С които да си плаща и разходите.
В града има не по-малко от сто хиляди професионалистки, а там не е по-евтино, отколкото в София например. Ясно какъв е шансът да си върне така наречения семеен дълг. Измъкване сякаш няма. Нгуен била попаднала като в капан на Виетконг. Трапове с шишове за очи под свежи маргаритки в гората. И аз зададох най-нелогичния и неразбираем въпрос, който може да се зададе в Азия.
– Тогава защо не идеш да се видиш с шефа?
Момичето се засмя:
– Аз не мога да се видя с шефа. Но мене шефът ме вижда.
Когато бях десетина-дванайсет годишен в България имаше много виетнамци. Баща ми ме научи да познавам кои са от Сайгон. “Гледай жените им, казваше, те са по-високи от останалите, гримират се, носят кожени палта и просто са по-хубави от сънародничките си…” Може и да се е шегувал, трябва да го питам, но е възможно и да е чистата истина. В Сайгон са навикнали на присъствието на чужденци. Още от края на XIX век, когато французите колонизираха целия регион и нежно си го наричаха “Индо-Шина”. По време на освободителната война през 50-те там се домъкна още една чуждестранна армия – на западните кореспонденти. После американците смениха французите, но репортерите останаха.
Да приготвяш лулата с опиум и да бършеш с копринена кърпа капките пот от челото на някой блед, циничен тип с автомат или бележник и писалка в ръка, все едно, отдавна се е превърнало в наследствена професия за милиони сайгонски красавици. Дотолкова, че сегашните красавици имат пра-пра-прабаби бивши красавици. Като например внучката на Фуонг. Фуонг е името на местната любовница на кореспондента на Таймс от романа “Тихият американец”. Но “Тихият американец” е автобиографичен роман и кореспондентът е самият Греъм Грийн, а човекът на ЦРУ наистина е бил убит и после намерен под Железния мост. Тогава коя е Фуонг? Фуонг си е Фуонг, но само се е казвала по друг начин. Те, писателите, винаги така правят, прекръщават любовниците си. Старият хотел “Континентал”, където в номер 214 Грийн е написал по-голямата част от книгата, все още си е сайгонска забележителност, пътепоказател и последно шато за пазителите на истинския френски маниер. А и как иначе – отсреща е Операта, съвсем наоколо катедралата Нотр Дам, а встрани от нея Пощата. Хотел “Рекс” е друга четиризвездна, малко мухлясала, но иначе все още напоена с дъх на доминикански пури забележителност. В ”Рекс” американското командване е давало всекидневните си брифинги. Майор Симпъл: “Абсолютно вярно е, господа, че нашите части бяха нападнати и обстрелвани край Ксуан Уок от Виетконг, но можем да ви уверим, че не сме претърпели никакви загуби. И съвсем скоро ще отвърнем на удара.” Журналистите наричали тези следобедни срещи “Безсмислици в 5 следобед”. Два-три часа по-късно репортерите и войниците в гарнизонна отпуска се премествали в бара на покрива на хотела. Там вече ги очаквали изстудени напитки и най-елитният взвод сайгонки. Сега има само две промени оттогава. Няма ги американските войници, а и сякаш, за да не се върнат, навън е израснал един 10-метров Хо Ши Мин, заради чиято рядка брадичка е надялкан цял гранит. Но стария Хо вътре рядко влиза, така че, не губете време – Идете горе и си викнете едно уиски със сода и две момичета! Между другото, жаргонът за бърз и веселяшки секс е “буум-буум”. Обикновено ви го предлагат с усмивка, с докосване по ръката и без глаголи: “Мистър, буум-буум?” Както и да го погледнеш, изцяло военен термин.
И Рекс, и Континентал не са най-луксозното, което градът може да ви предложи. Ако сте новопокръстен богаташ, идете в гордостта на града – New World hotel. Гарантирани пет звезди с топлина за общо седем. Ако обаче ви е приятно да се правите на леко истеризиран, параноичен и претенциозен аристократ или наистина сте такъв, “Континентал” е вашето място. Строен е, малко след като французите са се появили по тези места. А те, както е известно, в чужбина често строят сякаш са на петнайсетина метра от Версай и никога, ама никога няма да си тръгнат оттам. Затова и още през 1936-а енциклопедията на братя Данчови описва града така: “Сайгонъ, модеренъ градъ въ Френския Индо-Китай, столица на Кохинхина. 83 хиляди жители. Много оживено пристанище на река Сайгонъ. Важенъ морски арсеналъ.” Ситуацията не се е променила особено оттогава. И сега най-оживено е край пристанището. Там във всеки момент нещо може да се възпламени. Светлините от нощните клубове се отразяват с най-различни цветове в реката и отгоре изглежда, че градът пулсира с ритъма на бабичка, в чийто вход асансьорът е спрял. Хитът сред чужденците е локалът “Апокалипсис сега”. Държи го един англичанин, който твърди, че не е гледал филма, но че името му е помогнало да продаде в литри повече напитки, отколкото кръв се е проляла за десетте години война. Може би заради това по-любимото свърталище на мацките е “Сахара”. Звучи някак по-сухо, но и английският език там не е така претенциозен. Всъщност, управител е един пълен виетнамски задник. Мафиот средна ръка, който се отчита пред партийното бюро. Но вероятно знае кой кога да почерпи.
Непрестанното преместване на хора и превозни средства замира за малко само между четири и шест сутринта. Това е времето, в което плъховете се превръщат в градската управа. Тълпи от тях се нахвърлят върху купищата отпадъци, останали от хилядите кухни по тротоарите (да ядеш на улицата – азиатски специалитет, който се практикува и на други топли места). Те и иначе се шляят между казаните и тенджерите, но рано вечер влагат повече уважение и тогава отношението към тях е по-скоро като към безобидни досадници – “Тю-тю-тю-тю… Марш оттука!” В ранната утрин обаче съм виждал как няколко от тях обръщат цяла кофа за боклук, подобно на пощурели от глад санбернари. Плъхове има и в галерията точно срещу хотел “Рекс”. Как са ги приучили да не гризат картините не е ясно. Но и кой знае…
Няколко дни в Сайгон. Не са ти нужни повече. За толкова време евентуално няма да успееш да чуеш “Миллион, миллион алых роз…” на виетнамски от някой кораб за развлечения, както аз, он не е голяма загуба. Няколко дни обаче са напълно достатъчни, за да изживееш набързо двете последни войни. Също и една любов. А Фани никъде не я срещнах. Въпрос на шанс.
Както обича да казва ветеранът Тони Джоунс от 25-а пехотна дивизия: “Няма добри и лоши войници. Има войници със и без късмет.”

Сайгон, 2006 г.

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *