Смях в Лондон

Наскоро бях в

 

 

Помните ли този забележителен белетрист – Стефан Кисьов. Той изживява духовно изгнание в Хавана, Куба – /помните ли Exile on Main Street на Ролинг Стоунс?/ Така че, не бързайте да завиждате. Той е един от най-важните ми приятели и писатели. Но трябва да го предупредя – не залитай по салсата, Стефане, не пипай риба-меч, а в „Бодегита“ е излишно скъпо. Помниш ли изгнанието на Ъ.Х. там някъде?

Твой, Степан Поляков

 

Стефан Кисьов е роден на 30.04.1963 в Стара Загора, където завършва средното си образование в местната френска гимназия. Работил е като електромонтьор в трамваен парк, шлосер в химкомбинат, администратор в хотел по Черноморието, сценичен работник в Старозагорската опера, сервитьор в НДК (и резиденция „Бояна“!), бил е емигрант в Швейцария, учил е в Пловдивския и Софийския университети и Сорбоната в Париж, бил е журналист на свободна практика в няколко столични вестника. Автор е на 150-200 разказа, на романите „Джубокс“/1997/, „Никъде нищо“ (2000), „Не будете сомнамбула“ (2000), документалния сборник „Един сервитьор в резиденция Бояна“ (2004), на романа „Екзекуторът“ (2003 – с голямата награда на фондация „ВИК“ за български роман на годината), „Твоето име е жена“ (2007) и „Воайорът и квартирантката“ (2008), „Тайната на рицаря Капулети“ /2011/. Има и една пиеса, играна от Благоевградския театър – „Особености на българския национален секс“ (оригинално заглавие „Гларуси“ – 2001). От 2017 г. живее в Хавана, Куба.

 

 

 

Бях в Лондон по работа и както обикновено отседнах в пансиона на „Куинс гейт“, където любимата ми мансарда с изглед към покривите на Уестминстър беше свободна. Свърших си работата за три дни – трябваше да направя последните си проучвания в Националната библиотека и няколко музея във връзка с един ръкопис – и се наканих да си ходя. Сутринта преди да освободя мансардата, както обикновено преди да отпътувам от Лондон, реших да си купя хлебчета, за да си приготвя сандвичи за изпът.
Автобусът ми от „Виктория“ тръгваше в 11, така че още в осем, с чадър в ръка, тъй като валеше дъжд, излязох на „Принц консорт стрийт“ с намерение да отскоча до супермаркета. В момента, в който се озовах на тротоара, видях, че пред мен – до спирката на автобуса – приближаваше с тропот някаква малка военна част на Кралската гвардия. Състоеше се от дванайсетина, доколкото успях да ги преброя, коня, но не на всички имаше конници.
Те нямаха седла, за разлика от другите коне, само юзди, за които ги водеха яздещите до тях гвардейци. Явно ги бяха взели да попълнят бройката за тренировката, каквато по всяка вероятност беше целта на ездата. Ездачите пък бяха в униформи на войници – но не бляскавите червени униформи с черни шапки, с които гвардейците висят пред Бъкингамския дворец, а с кепета и светлоотразителни жилетки – като на полицаите по улиците.
В момента, в който излязох на улицата, конниците наближаваха светофара на „Куинс гейт“, който светеше червено. Първият ездач, който може би беше началникът им, стигна пешеходната пътека на кръстовището, обърна се назад, вдигна дясната си ръка, изрева много силно някаква неразбираема заповед и закова коня си на място. След което всичките дванайсет конници заковаха в идеален ред.
Аз минах край тях и повечето от войниците ме огледаха любопитно – бях единственият пешеходец по пустата улица в дъжда, с чадъра, който приличаше повече на плажен заради размерите си. Задържах погледа си на един от тях, който яздеше предпоследния кон и беше сам, тъй като животното до него нямаше ездач.
За миг, както се случва понякога, когато срещнеш погледа на непознат човек, се зачудих дали да не му се усмихна. Бях готов да разтегна устни в приятелска усмивка, но не знам защо се сдържах да го направя, някак си ми се стори неподходящо, поне не и с устни. Инак погледът ми беше доста весел, защото ми беше станало приятно, че съм видял гвардейци в дъждовното утро.
През случаите, когато бях идвал в Лондон, бях открил, че тоя район е наистина приятен за разходка сутрин, особено ако времето е хубаво. Тогава много хора отиват в Хайд парк да се разхождат, да извеждат кучетата си или да тичат, от хотелите на „Кенсингтън роуд“ излизат усмихнати портиери с черни цилиндри, които помагат на заминаващите туристи да слагат багажа си в такситата, а по спирките весели ученички с униформи чакат да дойде някой от бързите двуетажни червени автобуси, за да се качат в него…
Сега, в тази моя последна сутрин, валеше дъжд, нямаше почти никакви хора, улиците бяха мокри и пусти, в което също, разбира се, имаше чар, който в никакъв случай обаче не беше меланхоличен, както и настроението ми впрочем – раздялата с Лондон не ме натъжаваше, напротив, дори някак ме ентусиазираше, в това се крие магията на този зареден с толкова енергия град.
Все пак, признавам, че тия конници ме бяха изненадали и развеселили, доставили неочаквано удоволствие. Особено приятни за гледане ми се сториха конете им – от някаква много едра порода, прекрасни, кафяви, силни, много високи, буйни, пръхтящи… Гвардейците ездачи – те също бяха млади, силни и гледаха весело… Така че ми стана доста приятно да ги срещна и аз продължих в това настроение към спирката на метрото в Кенсингтън, срещу която беше въпросният супермаркет.
Обяснявам всичко така подробно, за да стане ясно както настроението ми, така и това, че пътищата ни с конниците се бяха разделили – те бяха поели в противоположната на моята посока. Аз не вървях много бързо, наслаждавах се на всеки миг по още пустите улици и дъжда, оглеждах сградите, просторните, пусти, мокри, ниско окосени поляни на Хайдпарк… когато най-неочаквано зад гърба си пак чух тропането на конските подкови – бяха същите дванайсет конници!
Този път обаче те ме изпревариха. И за мое още по-голямо удоволствие един от конете, точно до мен, най-неочаквано изръси на асфалта на „Кенсингтън роуд“ няколко сочни жълтеникави купчинки от онова си нещо, от които из аристократичната лондонска улица се понесе свеж мирис на тор.
Беше конят на същия младеж – малко пълничък, с добродушни розови бузки – с когото бяхме срещнали погледите си преди малко. Сега, в мига, в който неговият кон се прояви, ние пак се спогледахме, както и преди, и този път пак никой от двамата не се усмихна, въпреки очевидно смешната и дори бих казал воняща ситуация – сега пък може би затова, че конниците се движеха в галоп (или тръс?) – и отминаха много по-бързо от първия път по улицата.
Така че пътищата ни пак се разделиха и аз продължих към моя магазин още по-развеселен. Прекосих няколкото светофара, които ме отделяха от него, озовах се пред входа му, влязох, поразходих се, купих една багета и сиренца за сандвичите си и тръгнах обратно към пансиона си в „Куинсгейт“.
Сега дъждът беше спрял и аз затворих чадъра. Междувременно улиците бяха започнали да се пълнят с хора и по тях настъпваше обичайното оживление. Аз си погледнах часовника и разбрах, че бая съм се позабавил, та се разбързах. Когато наближих една от спирките на автобусите, реших, че може би ще стигна по-бързо с автобус до Албъртхол, но докато чаках нужния номер автобус на спирката, си бръкнах в джоба и разбрах, че съм си забравил картата за градски транспорт.
Затова тръгнах пак пеша по обратния път към пансиона, като вече сериозно се разбързах. Бях може би най-бързият пешеходец по „Кенсингтън роуд“ тая сутрин. Поне мога да твърдя, че никой не ме изпреварваше, напротив – аз изпреварвах всички. Бях като истински състезател по спортно градско ходене.
Посгорещих се, но стигнах от спирката до кръстовището с „Куинсгейт“ само за осем минути и там, за ТРЕТИ път – най-неочаквано – ме настигнаха дванайсетте конници!
Сега, въпреки че по улиците имаше вече доста хора, гвардейците веднага ме разпознаха и до един се обърнаха към мен, явно също учудени и развеселени, че се срещаме тази сутрин за трети път случайно.
И знаете ли какво? Мисля си, че и на тях, като на мен, им се прииска да се засмеят на това. В един напрегнат, пълен с нещо като очакване за смях миг, ние се спогледахме, като най-дълго задържа върху мен погледа си пак гвардеецът с розовите бузи, на когото конят му беше се изтаковал така великолепно на „Кенсингтън роуд“ преди малко. Но аз не се засмях – а и те, сдържаните кралски гвардейци, също не се засмяха. Вместо това до един – все едно че отдаваха чест на някаква кралска особа – извърнаха главите си към мен, след което към мен извърнаха глави и конете… и съм готов да се закълна, че те, за разлика от ездачите, до един се засмяха.

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *