от Степан ПОЛЯКОВ
Режисьорът след мача.
Лабади бийч, край Акра, Гана, на западното африканско крайбрежие. Млади здрави африкански момчета играят футбол на пясъка. А ние, седем-осем европейци, пием джин край бара. Бяхме холандци, англичани, аз, един французин… Вървят някакви националистически шеги. По едно време идва главатарят на плажните национали. Гол, африкfански полубог.
– Ей ю, дрънкън юропиънс, ком хиър то плей мач ъгейнст дъ прауд африкан лайонс!…
Ние се изхилихме, но той бе адски сериозен.
– Арю коуардс? „…
Зарязахме питиетата. Бавно станахме от щъркелите. Ние, полупияни, мързеливи европейци, които не се познаваме. Срещу огромна африканска мощ, национален отбор по плажен футбол. И черните девойки веднага пристигнаха да викат за „лайоните“. Безнадеждна история, сякаш. Уговорихме се просто. Ти държиш левия фланг, Пиер, как ти беше името, нахлуваш фронтално, ти, Стивън, българинът, играеш дясно крило, вратарят не излиза много, Джейсън е десен бек, Марк от Ротердам е ляво крило… Е, нахлуха ганайците здраво. 3:0! Но после, ние запазихме хладнокръвие, изтрезняхме, усетихме се и – как не могат да стигнат черните лъвове до топката. Щяха да ни изпочупят краката. 3:8, само с разум. След което си тръгнахме с жените им. Които викаха за тях. А после – за нас, така да се каже…
