от: Степан ПОЛЯКОВ
Осми март е Денят на жената. А Черната жена си няма свой Ден. Хората си мислят, че черната жена няма нужда от свой ден, защото Черната жена си има Опра Уинфри. Боже!
Черната жена е нещо много специално. Черни жени обаче няма нито в Париж, нито в Лондон, не съществуват дори и в Ню Йорк или Ел Ей. Черната жена е в Найроби, в Каракас, в Адис Абеба, в Банджул, в Хавана и Абиджан. Черната жена е нещо много специално. Тя има най-пълните чувствени устни, но никога не ги е уголемявала. Когато пуши цигара на плажа край Атлантика, очите й придобиват особено замечтан вид заради тези устни. Черната жена има най-дългите и стройни крака. Но дори не се и замисляла за това. Просто прескача разни неща с тях. Черната жена има тесен гръб, по който гръбначният стълб сякаш закачливо пълзи отвътре, докато тя крачи из пустинята. Черната жена не е банална мулатка. Тя е черна.
А, забравих. Моля, нито една жена тук да не чете това. То си е между нас, момчетата. След малко се връщаме.
Черната жена ще те хване за ръка и ще те убеди да пресечете саваната под лунната светлина. Без да ви е страх от лъвовете и леопардите. Черната жена ще ти спомене, че й трябват двайсет долара за децата й. Но никога няма да настоява да ти ги покаже. Черната жена няма да ти се скара, че си предизвикал сбиване в тръстиковата дискотека. Просто ще вдигне пълна бутилка Гинес и ще я тресне върху главата на местния, който се опитва да те наръга в гръб. Черната жена ще предложи да ти покаже… За това след малко.
Веднъж по крайбрежния булевард Малекон в Хавана край мен притича разплакано черно момиче. Това е необичайна гледка за кубинската столица. Настигнах го. Прегърнах го. „Как се казваш? Защо плачеш?“ Хуанита видяла някакъв, който се пипа пред нея.
– Хей, Хуанита, какво ти пука за някакъв чи…ия, опитах да я успокоя.
– Ами как, та тук има толкова жени – усмихна се тя през сълзи.
Веднъж край Акра срещнах Роузи от Либерия. Попитах я какво работи. Била журналистка. И очите й се насълзиха. Защо плачеш, попитах я. Сетила се била как бунтовниците нахлули в редакцията и обесили за топките главния редактор на вентилатора. Ще го преживееш, опитах да я успокоя. Разбира се, нали ще излезем някъде тази вечер, усмихна се тя през сълзи.
Веднъж в Найроби бях избягал от Джейн, Лейди Джейн. Честно казано беше ми писнало от всичко и предпочитах да си пия водката с руснака Володя, собственикът на дискотеката Madhouse /“Лудницата“/. Но не щеш ли, внезапно вътре нахлу Лейди Джейн с приятелките си.
– А, ето го Измамника – усмихна се тя, показвайки най-белите, перлени, зъби по Западното крайбрежие. – Нали беше болен.
– Виж, Джейн, – започнах – трябва да ти призная нещо. Аз… Аз съм гей.
Джейн ме загледа убийствено строго. И изведнъж, пред всички, бръкна с ръка в панталона ми. Постоя така няколко секунди и избухна в лудешки смях.
– Не си! Пак лъжеш!
– Така е – усмихнах се през сълзи.
Черната жена ще предложи да ти покаже… Нали дотам бяхме стигнали? Ами, как да си измиеш зъбите с водорасло в океана. Как да платиш по-малко, когато вземате друга девойка с вас. Как да си захвърлиш безгрижно багажа на летището в Кигали и да отлетиш към Европа със спомените. Това свръхтегло спомени.
А Хари? Хари Коняра никога не е виждал черна жена. Ех, Хари!
Момичета, тук сме. Върнахме се
