от: Степан ПОЛЯКОВ
Страх ме е. Много. За тях. Те са млади. Те са предани. Те са убедени…
Но да започнем от начало. Центърът на столицата. Коледен базар. Всъщност – германски коледен базар в София. Каква е разликата ли? На този базар се пекат наденички, греят вино, продават малинова бира. Но нямаш право да ядеш и пиеш там. В град, където може да умираш от студ, а няма къде да се стоплиш. И освен това трябва да си с маска до очите. Как се нарича такъв базар? Концентрационен базар. Всички са се концентрирали там.
Райхс-петорка. И да забележим – никой друг на базара освен тях.
Двете дами под прикритие търпеливо изчакват Поляков да изчете в какво го обвиняват.
В нашия мил, сантиментален концбазар длъжностите бяха стриктно разпределени. Полицаите като надзиратели, служителите на Общината като СС-функционери, а тяхната началничка като комендант /Bazaarkommandant/. И имаха впечатляващо въображение за тормоза над хората, които опитват да изкарат прехраната си или да хапнат нещо на крак. На един младеж, който въртеше скарата, му направиха забележка, че са му се запотили очилата. На друг му казаха да си взема бургера и да се омита. С твърдата вяра, че въвеждат нечия фюрерска воля по грешната софийска земя.
Или, както написа приятелка, докато й разказвах: И какво, вземаш си топли вурст и кисело зеле с греяно вино, па ти бият камшика да ги гълташ студени, където свариш?! Много иновативен маркетингов подход!
Когато налагаха ред върху стреснатите хора наоколо, те стъпваха непоколебимо – все напред и в кръг. Накрая и мен ме достигна желязната ръка на Антония. Коя е Антония? Тя е Комендантът. Защо ме пипнаха. Снимах как налагат безкомпромисен ред. Оказа се, че освен ядене и пиене, там е забранено и снимането. И така се оказах сред двама полицаи, нежен млад мъж, колежката му, която той очевидно не харесваше, и Коменданта. Типична обходна петорка от времето на Райха. Длъжността на Коменданта на базар-лагера е Старши инспектор. Антония, този млад старши инспектор, е съвършено принципен инспектор. Знае, че който наруши разпоредбите, трябва да бъде глобен. По-късно вкаран, където му е мястото. Бит и поливан със студена вода посред зима. За негово добро. Да не вземе да хване Ковид.
Докато Комендантът диктуваше на подчинените си какво да пишат на акта ми, полицаите, по-възрастни хора от тримата други, гледаха с известно неудобство. А аз се взирах в момичето, момчето и Антония. Те работеха с хъс и удовлетворение. За миг, ако бяха се погледнали отстрани, дори със стъклените погледи, с които оглеждаха из концбазара, вероятно щяха да видят две млади жени и мъж, които са заети с това да унижават и тормозят сънародниците си. Щяха да видят и как един слънчев ден Ковидът изчезва. А те като надзиратели – не. Ще работят нещо такова до края на живота си, то просто не се изтрива. А трябваше ти, Антония, и другите двама да пишете дипломни работи, да правите театър, да четете тайно книжки в работно време, да мечтаете за пътешествия, да правите дължини в басейна, да се надлъгвате… Всичко, само не тази гадост.
Благодаря ти за химикалката, с която подписа акта, а после ми я подари, госпожице Старши инспектор. Скъпата ми малка фашистка. Има ли надежда поне за теб, Антония?
Послеслов:
Набезите на черноризците по сергиите във Фашистка Италия започват с проверка на цените на виното. Но това е една друга, по-романтична от тази история.
